Когато се обръщаш към някого, демонстрираш че си добре възпитан на първо място, а чак на последващо засвидетелстваш уважение.
С чувство за тъга възприемам адвокатите, които се обръщат с „Уважаеми/а г-н/г-жо председател (на състава)”, но забравят да добавят „Уважаеми съдебни заседатели /тоест другите членове на състава/”.
Самовлюбен съм, да, честолюбив, обаче, не и не ми е необходимо външното признание, стига да имам вътрешната положителна оценка.
И въпреки всичко е тъжно да наблюдаваш адвокати, чиито първите седем години са похабени от роднините им. Е, самовъзпитанието също не се е намесило впоследствие, тоест личната отговорност е налице.
Но най-жалкото е, че някои от тях смятат, че пренебрегвайки заседателите, се издигат.
А всъщност жертви са подзащитните им, които така и не разбират кои са тези хора от двете страни на съдията, каква им е функцията.
Може би мислят, че сме нещо като публиката в „Съдебен спор” или дори „Стани богат”, на които дори не дават думата…
