Откъс от отчетната книга на Груев, който е учредител и управител на Фондация „Съдебни заседатели“, като съдебен заседател „Скромно и вярно: успешният ми мандат като съдебен заседател (2021 – 2025)“
Един от големите проблеми на България е, че хората, които заемат публични длъжности, не правят никакъв отчет или ако имат изискване за такъв, той е проформа. Това води до отдалечаване на представителите на гражданите от самите граждани, които би трябвало да се чувстват представлявани.
Сайтът на Парламента преди няколко години бе обновен. Но и тогава, и сега нямаме никаква информация какви са депутатите, отвъд име и дата на раждане. Дори някои от тях не посочват мястото им на раждане, може би срамувайки се, ако са родени на село. Не знаем какво и къде са учили, къде са практикували професията си, която са посочили.
И все пак за депутатите има снимка. Често за общинските съветници такава липсва. В сайтовете на общинските съвети липсва и информацията дори кога са родени. Единственото, което фигурира задължително, е дали са били част от предходен мандат, сякаш това е жизненоважната информация.
При съдиите – абсолютна тъма. Докато съдят в ,името на народа”, народът не ги познава. Няма информация, освен ако не са в ръководството на конкретния съд, даже кога са завършили юридическо образование. За снимки дори не отварям дума.
В медиите, когато съобщават за постановена присъда, често заради липса на изображение на конкретния магистрат, се слага кадър на произволна съдебна зала.
Това може и да изглежда незначително, но реално разрушава доверието на хората в институциите. Те не могат да се асоциират с тях, камо ли да им имат доверие. Чувстват ги чужди.
В една Америка, в една Великобритания, законодателите имат сайтове – и по време на кампанията, и официални, докато заемат дадената публична длъжност. Отчитат срещите с избиратели и неправителствени организации, внесените законопроекти, провежданите инициативи. У нас депутатите, освен публикации във Фейсбук, по друг начин нямат свързаност с обществото.
За общинските съветници се отнася същото.
За съдиите пък съвсем е скъсана връзката между тях и гражданите.
Ако при народните представители и общинските светници може да се обособи онлайн пространство, посредством което да достигат до хората, съдебната система е по-особена. Съдиите, и така би трябвало да е, се държат на дистанция, за да не могат да бъдат обвинявани в предубеденост. За съжаление, това кара хората да чувстват, че там се върши нещо нередно, а няма ли доверие в съда, няма доверие в нищо, което е катастрофално за всяко общество.
Тук на помощ се появяват именно съдебните заседатели.
„Съдебните заседатели могат да бъдат мост между гражданите и съдебната власт само ако за съдебни заседатели биват избирани отговорни хора, които участват активно – запознават се предварително с делата, изслушват внимателно страните по време на съдебния процес, задават уточняващи въпроси.”
Този мой цитат всъщност е разковничето какви съдебни заседатели са необходими, за да може те да вдъхнат доверие на обществото.
Често са ме питали защо смятам, че съдебните заседатели могат да бъдат панацеята за погубеното доверие между социум и институции. Съвсем простичко е – магистратите, нормално, също се затварят в своите балони. Това възпрепятства до тях да имат досег „обикновени“ хора. Съдебните заседатели от своя страна са личности с разностранни професии и хобита, тоест всеки със свой индивидуален кръг, невъзможно да бъде достъпен от един професионален магистрат. Когато човек познава свестен човек – неподкупен, принципен, който е съдебен заседател, то неизбежно променя възприятието си за цялата съдебна система.
Добре осъзнавам, че за много магистрати и адвокати съдебните заседатели са досадно бреме, което е за предпочитане да го няма. Това, обаче, е поради причината, че често за заседатели, поради липсата на желаещи, се избират некачествени хора.
Мързеливи, неуважителни, неосъзнаващи значимостта на тази публична длъжност.Качественият подбор е решението, предхождан от популяризиране на длъжността, а не елиминирането на института.